(из МИШОКА -- 25. Доко IX)

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---
Когато дойде ред на следващата церемония, сред ложата настъпи оживление. Един подир друг престарелите пълководци чуваха имената си от устата на Председателя Дорделар и с пъшкане и сумтене се изправяха, за да преодолеят двайсетината мраморни стъпала, които ги деляха от чакълената алея долу. А там ги очакваха дузина гвардейци, подредени неподвижно в две дълги редици, нахлупили високите си бели калпаци почти до очите и нарамили разноцветните знамена с емблемите на дванайсетте провинции. Тук бе зеленият бук на Гадейрос с хилядите хълмове, орелът на непокорната планинска област Азаес, златната лисица на Ариан, крилатата змия на Местор край далечните брегове пред слънцето* и разбира се пирамидата с всевиждащото око на столичния Атлас.
Додо изброи всичко на всичко четирима от някога славните пълководци, сега превърнали се в съсухрени старчета, но все така запазили гордата осанка и мълчаливото, каменно достойнство на велики водачи, някога командвали десетки хиляди бойци. Всеки от тях чинно изчака реда си, за да застане пред най-важния човек във Федерацията и да бъде закичен със своя пореден медал. Стори му се, че ако забодяха още едно или две метални търкалца върху гърдите си, грубоватите им пясъчножълти куртки всеки миг щяха да се спраскат по шевовете и да се свлекат на земята, раздрипани на парчета под непосилната тежест.
Но нищо подобно не се случи. С мъчително пъхтене, последният от възстарите пълководци изкачи и най-горното стъпало и стовари уморените си задни части обратно върху скамейката.
- Нирамел Баварим ва-Лириниана! - обяви следващото име Председателят.
Младата жена със сламенорусата коса остави настрана малкото момче, което дотогава се бе гушило в скута й, и като изпрати въздушна целувка на възлюбения си мъж, с пъргава стъпка се отправи към сърцето на арената, за да получи полагаемата й се порция овации. Мнозина сред публиката отново станаха на крака.
- Коя е тя? - тихо попита Додо, ококорил с удивление очи.
Вместо отговор, Келиан ва-Мидор го удостои с широка усмивка, а огромните му уши като че още повече щръкнаха.
- ...За изключителни заслуги в името на мира в нашата Федерация! - Председателят Дорделар обяви на всеослушание през широката тръба, с което изпревари обяснението на клепоухия.
- Най-новата героиня на нашето време. - поясни Келиан. - Тя собственоръчно осигури на Федерацията пряк и сигурен достъп към моретата под слънцето.
- При това без да пролее нито капчица атлантска кръв. - обади се Цоци. В гласа й се долавяше страхопочитание, а може би и известна завист.
- Мда. - издудна някъде отзад дебелият Лориан, а прошарената му брада се разтърси от доволния кикот. - И което е още по-важното: без кой знае какви разходи от страна на нашето правителство. На това му викам аз истински боец. Хъ-хъ.
Додо установи, че предвид всичко видяно през последните няколко луни из високите етажи на властта, подобни забележки от един атлантски държавник вече никак не бяха в състояние да го изумят. Затова просто се облегна назад и проследи грациозната маршова крачка на младата офицерка, докато тя заставаше пред Негово Великолепие, за да получи наградата си.
- Кхъ. Кхъ. - мъчително се прокашля Пълководецът Хреливор. - Добре, че все още се намират такива самоотвержени патриоти, да защитават с пот и кръв скъпото ни отечество! Те буквално спират вражеските куршуми, за да съхранят мира и благоденствието ни.
- Хъм. - обади се Лориан. - В този случай - вражеските стрели.
- Ъ? - старецът не успя съвсем да схване забележката.
- Народът на Ку, както и всички останали дивашки племена при крайбрежието на Залива на Десетте реки, едва сега започват да се запознават с огнестрелното оръжие. И то защото ние им го доставяме. - търпеливо поясни тлъстият Секретар. - Но и така да е, младата Нирамел, макар и да е облечена в униформата на Военноморския флот на Федерацията, съвсем ясно показа как се прави истинска дипломация, без да гръмне нито една наша пушка и да се изхаби нито едно корабно гюлле. Разбирате ли, приятелю Хреливор, най-големите военни победи се изковават не на бойното поле, а на масата на дипломацията.
Додо се замисли над това. По мишата муцунка, която се бе изписала по устните на госпожица Церибела, той можеше да догади, че тя не споделяше съвсем мнението на стария политик. Той и за миг не се съмняваше, че тя би предпочела да строши няколко вражи крайника, отколкото да си губи времето в досадни дипломатически преговори.
- Каквото щат да разправят разните там големци, Предците ми са свидетели, в днешно време имаме нужда от повече такива тежко заразени от тази болест, ако мен питате. - заяви с дълбоко убеждение старецът и като авторитетно килна кръглата си шапка назад, се обърна към бегианския пратеник. - Защото патриотизмът, драги момко, е едно от най-великите масови заболявания на нашето съвремие.
- Заболяване ли? - учуди се Додо.
- Че и велико? - смигна му Цоци.
- Разбира се! - сви рамене Хреливор и изгледа невежия си събеседник изпод дебелите си посребрени вежди. - Но хич не си мисли, че всяка болест е вредна. Тази даже може да е полезна!
- Как така? - сащисаният младеж продължаваше да се блещи.
- Защото патриотизмът, млади господине, се пада малко нещо като любовта към отечеството, но доведена до крайност. - с търпелив, но твърд глас обясни старецът в униформата. - Най-ярките му признаци са преклонението пред парче плат с нашарени свещени знаци по него, или целуването на някаква картинка със същите знаци отгоре. Мене ако питаш, заразата се пренася точно така. Ти целуваш знамето, след теб го целува друг и така малките бацилчета се пренасят от уста на уста.
Сякаш за да потвърдят думите му, долу на арената дузината гвардейци изсвириха пронизително с медните си духови инструменти. Новопроизведеният хилядник** Нирамел бе получила своите почести и вече изкачваше стъпалата на път обратно към ложата, където на скамейката я очакваха сияещият й съпруг и сънливото им синче.
- Не бях чувал за такива бацили. - призна Додо.
- О, казвам ти, те съществуват! - увери го Пълководецът. - Иначе как ще обясниш масовото увлечение по шарени знамена, блестящи фойерверки и глупави маршови песнички, в които се пее за „нашите планини зелени“ и „напред, напред, да пролеем вража кръв“?
Някъде зад гърба на бегианеца се чу грухтене. Търбухът на Лориан ва-Мидор се тресеше в кикот.
- Хей! Тук старият ми приятел Хреливор е съвсем прав. - изхриптя доволно той и намигна някак пресилено. - Нашите планини зелени винаги са си били срашно сериозен довод.
„Особено когато бълват пламъци“, каза си Додо и се намръщи. Несъмнено веднага бе схванал намека. Но предпочете да си замълчи този път.
- Най-големите разпространители на заразата са разните му там държавници с техните лъжовни езици, а също наивни музиканти с мандолини в ръка и гладки, сладки гласчета. - издърдори старецът в униформата, а няколко реда блестящи медали издрънчаха върху гърдите му. - О, и да не забравяме ненаситните предприемачи - те трябва да отговарят пред вложителите си в края на годината, нали така? - до него Келиан кимна разсеяно, докато даваше път на сламенокосата Нирамел да седне обратно на мястото си. - Тъй че дупе да им е яко, ако не са успели да увеличат постъпленията на предприятието си с още няколко хиляди доверчиви лапнишарани, дето да им се вържат на приказките за всеобщо сътрудничество в името на родината!
- Уважаемият Пълководец има право. - намеси се Келиан, а лукавата усмивка все така отказваше да напусне руменото му лице. - Патриотизмът не е точно като родолюбието. Едно е да обичаш ближния си, съвсем друго е да си готов да извадиш пушката и да гръмнеш някой непознат между очите, само защото са ти втълпили, че така ще спасиш родината от беда. Макар че, да си го признаем, това последното винаги действа безотказно.
- А най-много се засилва тази зараза, когато нещата не вървят съвсем добре с народното стопанство. - додаде Лориан. - Първите признаци никога не закъсняват. Например силна неприязън към всякакви чужденци и въобще хора, дето изглеждат необичайно. Сещате се за какво говоря, господин Капад.
- Разбирам. Напълно. - увери го бегианецът.
Пред очите му за миг изплуваха хилядите обрулени от ветровете мургави лица на бежанците, които бяха останали някъде далеч назад край прашните брегове на Гуна. В погледите им все още се таеше частица надежда, че ще намерят по-достоен бряг, където да прекарат остатъка от дните, които Майката им бе отредила на този свят. Но насреща си имаха редици от сините шапки, въоръжени с лъщящи прави пушки. Те бяха там уж за да им помогнат. А всъщност ги спираха да продължат по-нататък. И им хвърляха по някоя шепа трохи, колкото да ги държат на безопасно разстояние.
- А нещата наистина излизат извън всякакви граници с наближаването на Фестивала. - отново се обади старият Пълководец и наплюнчи напукани устни.
- Фестивалът ли? Какво общо има... - не разбра Додо.
- Как какво? Нима не чуваш всичките фанфари и тържествените речи? Всяка втора песен, дето я тананикат, е някакъв марш във възхвала на нашите планини зелени и на храбрите ни герои!
- Както кажете. Очевидно Вие много добре ги знаете тия неща... - точно сега младежът не бе в никакво настроение за спорове.
- Естествено, че ги знам! Само ми погледни медалите! - сбърчи вежди старият герой. - Някога да си виждал толкова много метал на едно място?
Додо примижа срещу редовете лъскави и твърде разнородни по форма дрънкулки, които украсяваха почти цялата лицева страна на униформата на стареца. Все пак у него оставаше съмнението, че те тежаха ужасно. Вратът на Пълководеца сигурно страшно го наболяваше.
- Честно казано, не съм. - поклати глава той.
- Дано само не излезе гръмотевична буря този следобед. - подсмихна се Лориан ва-Мидор и приглади с груби пръсти рунтавата си брада.
- Много ми стягат на гърдите, да ти кажа. - призна Пълководец Хреливор. - Ама славата си тежи, какво да се прави.
Додо сви скромно рамене.
- Ние в Бега нямаме такъв обичай. Но идеята ми се струва много добра.
- Защото не ти се налага да ги мъкнеш върху униформата си на тържествени събития. Та ти дори нямаш униформа! Късметлия. - старчето се пресегна и плесна младежа по гърба толкова силно, че му изкара въздуха.
- Ух! Сигурно.
- Но какво да се прави. При нас нещата стоят така. - избърбори Хреливор. - Такива безполезни изкопаеми като мен, оцелелите след извънредно тежка форма на патриотизъм, биват награждавани с някое и друго парче метал, дето да лъщи върху куртката им. Това ни кара да се чувстваме по-значими, отколкото сме.

______________________________ * пред слънцето - запад
** хилядник - висше офицерско звание, приблизително съответстващо на полковник


---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---


СЪДЪРЖАНИЕ

© Спасимир Радев  

Можеше и по кратко...

Откъс от 950 стр. книга - по-накратко? Конкретно колко по-накратко? ;-)

Този въпрос сме го разглеждали тук вече неколкократно.