Постинг
17.02.2014 15:00 -
Откъс: Уличният вестник "Утринна зора"
Автор: teatarnamechtite
Категория: Забавление
Прочетен: 1803 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 17.02.2014 15:50
Прочетен: 1803 Коментари: 0 Гласове:
46
Последна промяна: 17.02.2014 15:50
(из УМНИКА -- 24. Дион VII)
---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---
Когато Калран най-сетне се завърна с вестника и тръсна омацаната със ситни капчици роса хартия в ръцете на младежа, Дион вече едва се удържаше. Той въздъхна тежко и нетърпеливо запрелиства шумящите страници, докато каретата лениво се затръска нататък по калдъръма.
- Хъм. Както очаквах, няма нищо за мен на първа страница. - изсумтя на глас, разтреперан от вълнение, без да очаква отговор.
Така или иначе бе наясно, че публицистиката, която „Утринна зора“ изподяваше, се ползваше с меко казано съмнителна слава. Но от друга страна това не пречеше на изданието да се разграбва за минути всяка сутрин от ранобудните минувачи. Повечето нямаха нищо против да се поспрат за няколко минутки при крайъгълната будка на по чаша разсънващ чай и да прелистят някоя и друга шантава история, преди да продължат запъхтени по своите си дела. А тъкмо сега той на това и разчиташе.
Дори и да не смееше да си го признае, Дион всъщност ненавиждаше булевардните вестници като „Утринна зора“. За него цената от две медни монети бе кощунство. Тези дузина грубовати листи не ставаха и да си избършеш задника с тях - и то не само защото бяха много твърди на допир до нежната плът на по-недостъпните места.
Твърде често от челните страници надзъртаха истории, очевидно изсмукани измежду пръстите на някой пъпчасал графоман с болен мозък и твърде много свободно време на разположение. Вярно, те звучаха достатъчно правдоподобно, за да могат да задържат вниманието на един сравнително слабоумен среден член на целокупната общественост на Изумрудения град за точно толкова време, колкото да може да прекара сутрешния залък с чаша чай през пресъхналото си гърло и съпричастно да изцъка веднъж-дваж с език при вида на някоя особено тревожна новина. Като например: „Изоставено коте се заклещва на върха на дърво, не дочаква спасителите, умира от глад сред клоните!“ Чак да ти се приреве. А и да ти стане едно такова гнусно – дотолкова, че без да се усетиш, да си стискаш носа, докато преминаваш под някое особено високо дърво, в очакване на невероятната смрад от разлагащото се сред клоните коте.
Но всъщност като се вгледаше човек по-отблизо, скоро ставаше ясно, че мъничките парченца твърдосмилаема истина бяха толкова незначителни, че почти се губеха между ситните редове. Сякаш се носеха из околната водниста посредственост по-нарядко и от свинските дреболийки в супата, дето я поднасяха в Страноприемницата на Рака.
„Всеки вестник си заслужава своите читатели“, бе казал веднъж старият Едомар Сидонис ве-Крумолбе, а Дион веднага бе прозрял мъдростта в думите на своя наставник. Очевидно „Утринна зора“ имаше за цел да се хареса именно на онези обширни и полуграмотни слоеве от населението, които или едва можеха да сричат думите, или имаха нужда от някого да им чете на глас сутрешната преса, докато си хрупат препечените филийки и сърбат от сладникавия чай със сънливо примляскване.
Почитателите на „Зората“, както хората обичаха да наричат най-продавания вестник в Изумрудения град, в никакъв случай не държаха на истинността на историите. Тя не бе дори в челната десетка на техните очаквания. Злободневните проблеми им се струваха твърде скучновати. Те не желаеха да слушат за надути държавници и непонятни правителствени решения, дори ако те съвсем пряко ги засягаха. И не настояваха да приемат всяка новина на писачите дори и с наполовина здравословна доза съмнение. Колкото по-гръмки бяха заглавията, колкото по-стъписващи - кратките историйки по жълтеникавите грубовати листове и колкото по-едри бяха буквите на първа страница, толкова по-доволни бяха те. И така „Утринна зора“ се бе превърнал в най-любимият ежедневник на цялата Федерация.
Дион наплюнчи два пръста и се престраши да разлисти следващите няколко страници. Грапавата хартия изшумоля и проскърца в ръцете му.
„Рязко увеличение на броя на джебчиите по Златните павета!“, крещяха буквите на челната статия, едри колкото юмрук. „Учените предупреждават: прекомерното залагане на карти води до повишена опасност от сърдечни заболявания!“, гърмеше съседното писание. „Петнайсет хиляди мърляви бежанци се струпват в Гуна, канят се да преплaват Проливите върху дървени салове!“ - червените букви на стряскащото съобщение се простираха през целия среден лист на изданието. Имаше и някои доста стъписващи картинки.
Дион заметна назад перчема си и въздъхна. „Ако наистина се налага напълно да се доверя на този ежедневник, за да научавам за всичко, дето става по света, сигурно досега да съм прокопал дълбока землянка някъде зад Парка на Лотусите при Петия канал и да съм складирал припаси за три слънца напред“, помисли си той и сам се укори, задето мързелът му не бе пратил въображението му по-надалеч от пределите на столичния град. „Несъмнено към нас в момента се задават несметни орди мургави и немити бежанци и те всеки миг ще нахлуят сред Петте канала и ще залеят улиците на Изумрудения град с безчет крадци и просяци“.
Въпреки всичко, той с упорство продължи да разлиства по-нататък. С напредване на страниците, буквите на заглавията постепенно се смаляваха, докато накрая придобият по-поносим вид. Статиите също ставаха все по-къси, но затова пък картинките си оставаха твърде любопитни. Някъде към края имаше истинска снимка, изглежда направена с една от онези огромни машинарии, дето приличаха на щайга с нахлупено отгоре й кадифено покривало. На нея съвсем ясно се различаваше черно-бялото изображение на крава с две глави, а отдолу със ситни наклонени букви авторът бе изразил предположение: „Знак за наближаващото наказание на Майката? Ето това се случва, когато пренебрегнем заръките на Предците за праведен живот!“
Дотук - наистина нищо учудващо. Единственото, което бе в състояние да накара хората да потръпнат и да се опулят, а после да потърсят и следващия брой - като не броим твърдението, че „учените предупреждават“ - бе съвсем явната заплаха за неминуема трагедия. Както и обвинението, че всички те сами ще са си виновни за нея.
Все пак не можеше да отрече, че астроложките хороскопи на „Утринна зора“ му бяха от любимите. Понякога дори обичаше да се ровичка из старата преса, която залежаваше струпана на камари в задното килерче на тесния му кабинет, и да прехвърля нелепите звездни карти, които прилежно си бе изрязвал от предпоследните страници на поредния брой. На гърба им понякога откриваше забавни шарени разкази в картинки - някои дори съдържаха съвсем уместни попадения по всякакви наболели теми на деня. Особено обичаше да следи рисуваните приключения на Мишока Дуку - един страшно нахален герой, който имаше навика да си вре мустакатата муцунка в чуждите дела и да погажда хитроумни номерца на кого ли не. „Плъховете са създания на тъмнината“, веднъж му бе споделил своята мъдрост старият му баща Пирион. „Нечистоплътни и коварни, провират се навсякъде и са способни на какви ли не неприятни изненади. Пази се от плъховете в човешка кожа!“ Навярно думите на съдията се предполагаше да налеят разум в главата на своенравния младеж. И може би тъкмо затова мъничкият Дуку така му допадаше.
Последната страница бе запазена територия за скандалните и любопитни клюки за знаменитостите. В днешния брой, на един обичаен ден на съпругата на Председателя Дорделар бе отделена почти една трета от цялото място върху гърба на вестника. Горката женица бе представена като грубовата селянка, която всяка сутрин върти мотиката и копае чушки в страничния двор на имението си, следобяд плете на две куки покривки за маси и вълнени елечета за внуците си, а вечер се спотайва като мишка из покоите си в задната част на Изумрудения дворец, докато могъщият й съпруг собственоръчно забавлява височайшите си гости на поредния прием, устроен долу сред пищните зали с тежките кристални полилеи. Дион донякъде се съмняваше, че взискателният читател би задържал вниманието си върху подобна щуротия за повече от минутка - макар и очеркът всъщност да бе необичайно сносно написан, за жалост езикът бе на сравнително високо ниво и което бе най-лошото: статията превишаваше по дължина цяла колонка и половина. Никой читател не разполага с толкова търпение, че да завърши подобно четиво, бе установил младият изследовател.
И тогава той най-сетне откри онова, което толкова усърдно бе търсил.
Дребната статия се бе сгушила между две особено крещящи реклами на погребални посредници. Беше нужно да примижиш с очи и почти да опреш нос в хартията, за да я забележиш, но все пак нямаше съмнение, че тя бе там.
„Всичките ни представи за мирозданието - преобърнати надолу с главата?“, гласеше ситното заглавие. А после: „Никому неизвестен любител изследовател твърди, че е разкрил тайните на времето и пространството! Младият Дион Пиронел ва-Линомалия изказва предположението, че пространството и времето се променят в зависимост от скоростта ни на движение!! Присъствието на масивни тела изкривява светлината!! Гравитацията не е никакво привличане, а просто изкривяване на пространството!!!!“
Той се усмихна самодоволно. „Хъм, нарекли са ме любител. Но затова пък нищо не се споменава за вездесъщия Едомар Сидонис ве-Крумолбе“, отбеляза си той наум и заметна перчем толкова рязко, че за миг му се стори, че скалпът му ще се отлепи и ще отхвръкне към отсрещния край на каретата. Особено му се хареса прекомерната употреба на удивителни. Някак натъртваше на важността на новината, въпреки оскъдното място, което вестникарите й бяха отделили.
Той бе успял! Макар и да бе сместено на последната страница на ежедневника и да не заемаше повече от два пръста текст, съобщението отбелязваше първата наистина самостоятелна стъпка, която той въобще бе правил някога. „Имай предвид, че пътят, който току-що си избра, няма да е никак лесен“, думите на чудака с големите лупи на носа го връхлетяха и го накараха за миг да се замисли.
---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---
СЪДЪРЖАНИЕ
© Спасимир Радев
---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---
Когато Калран най-сетне се завърна с вестника и тръсна омацаната със ситни капчици роса хартия в ръцете на младежа, Дион вече едва се удържаше. Той въздъхна тежко и нетърпеливо запрелиства шумящите страници, докато каретата лениво се затръска нататък по калдъръма.
- Хъм. Както очаквах, няма нищо за мен на първа страница. - изсумтя на глас, разтреперан от вълнение, без да очаква отговор.
Така или иначе бе наясно, че публицистиката, която „Утринна зора“ изподяваше, се ползваше с меко казано съмнителна слава. Но от друга страна това не пречеше на изданието да се разграбва за минути всяка сутрин от ранобудните минувачи. Повечето нямаха нищо против да се поспрат за няколко минутки при крайъгълната будка на по чаша разсънващ чай и да прелистят някоя и друга шантава история, преди да продължат запъхтени по своите си дела. А тъкмо сега той на това и разчиташе.
Дори и да не смееше да си го признае, Дион всъщност ненавиждаше булевардните вестници като „Утринна зора“. За него цената от две медни монети бе кощунство. Тези дузина грубовати листи не ставаха и да си избършеш задника с тях - и то не само защото бяха много твърди на допир до нежната плът на по-недостъпните места.
Твърде често от челните страници надзъртаха истории, очевидно изсмукани измежду пръстите на някой пъпчасал графоман с болен мозък и твърде много свободно време на разположение. Вярно, те звучаха достатъчно правдоподобно, за да могат да задържат вниманието на един сравнително слабоумен среден член на целокупната общественост на Изумрудения град за точно толкова време, колкото да може да прекара сутрешния залък с чаша чай през пресъхналото си гърло и съпричастно да изцъка веднъж-дваж с език при вида на някоя особено тревожна новина. Като например: „Изоставено коте се заклещва на върха на дърво, не дочаква спасителите, умира от глад сред клоните!“ Чак да ти се приреве. А и да ти стане едно такова гнусно – дотолкова, че без да се усетиш, да си стискаш носа, докато преминаваш под някое особено високо дърво, в очакване на невероятната смрад от разлагащото се сред клоните коте.
Но всъщност като се вгледаше човек по-отблизо, скоро ставаше ясно, че мъничките парченца твърдосмилаема истина бяха толкова незначителни, че почти се губеха между ситните редове. Сякаш се носеха из околната водниста посредственост по-нарядко и от свинските дреболийки в супата, дето я поднасяха в Страноприемницата на Рака.
„Всеки вестник си заслужава своите читатели“, бе казал веднъж старият Едомар Сидонис ве-Крумолбе, а Дион веднага бе прозрял мъдростта в думите на своя наставник. Очевидно „Утринна зора“ имаше за цел да се хареса именно на онези обширни и полуграмотни слоеве от населението, които или едва можеха да сричат думите, или имаха нужда от някого да им чете на глас сутрешната преса, докато си хрупат препечените филийки и сърбат от сладникавия чай със сънливо примляскване.
Почитателите на „Зората“, както хората обичаха да наричат най-продавания вестник в Изумрудения град, в никакъв случай не държаха на истинността на историите. Тя не бе дори в челната десетка на техните очаквания. Злободневните проблеми им се струваха твърде скучновати. Те не желаеха да слушат за надути държавници и непонятни правителствени решения, дори ако те съвсем пряко ги засягаха. И не настояваха да приемат всяка новина на писачите дори и с наполовина здравословна доза съмнение. Колкото по-гръмки бяха заглавията, колкото по-стъписващи - кратките историйки по жълтеникавите грубовати листове и колкото по-едри бяха буквите на първа страница, толкова по-доволни бяха те. И така „Утринна зора“ се бе превърнал в най-любимият ежедневник на цялата Федерация.
Дион наплюнчи два пръста и се престраши да разлисти следващите няколко страници. Грапавата хартия изшумоля и проскърца в ръцете му.
„Рязко увеличение на броя на джебчиите по Златните павета!“, крещяха буквите на челната статия, едри колкото юмрук. „Учените предупреждават: прекомерното залагане на карти води до повишена опасност от сърдечни заболявания!“, гърмеше съседното писание. „Петнайсет хиляди мърляви бежанци се струпват в Гуна, канят се да преплaват Проливите върху дървени салове!“ - червените букви на стряскащото съобщение се простираха през целия среден лист на изданието. Имаше и някои доста стъписващи картинки.
Дион заметна назад перчема си и въздъхна. „Ако наистина се налага напълно да се доверя на този ежедневник, за да научавам за всичко, дето става по света, сигурно досега да съм прокопал дълбока землянка някъде зад Парка на Лотусите при Петия канал и да съм складирал припаси за три слънца напред“, помисли си той и сам се укори, задето мързелът му не бе пратил въображението му по-надалеч от пределите на столичния град. „Несъмнено към нас в момента се задават несметни орди мургави и немити бежанци и те всеки миг ще нахлуят сред Петте канала и ще залеят улиците на Изумрудения град с безчет крадци и просяци“.
Въпреки всичко, той с упорство продължи да разлиства по-нататък. С напредване на страниците, буквите на заглавията постепенно се смаляваха, докато накрая придобият по-поносим вид. Статиите също ставаха все по-къси, но затова пък картинките си оставаха твърде любопитни. Някъде към края имаше истинска снимка, изглежда направена с една от онези огромни машинарии, дето приличаха на щайга с нахлупено отгоре й кадифено покривало. На нея съвсем ясно се различаваше черно-бялото изображение на крава с две глави, а отдолу със ситни наклонени букви авторът бе изразил предположение: „Знак за наближаващото наказание на Майката? Ето това се случва, когато пренебрегнем заръките на Предците за праведен живот!“
Дотук - наистина нищо учудващо. Единственото, което бе в състояние да накара хората да потръпнат и да се опулят, а после да потърсят и следващия брой - като не броим твърдението, че „учените предупреждават“ - бе съвсем явната заплаха за неминуема трагедия. Както и обвинението, че всички те сами ще са си виновни за нея.
Все пак не можеше да отрече, че астроложките хороскопи на „Утринна зора“ му бяха от любимите. Понякога дори обичаше да се ровичка из старата преса, която залежаваше струпана на камари в задното килерче на тесния му кабинет, и да прехвърля нелепите звездни карти, които прилежно си бе изрязвал от предпоследните страници на поредния брой. На гърба им понякога откриваше забавни шарени разкази в картинки - някои дори съдържаха съвсем уместни попадения по всякакви наболели теми на деня. Особено обичаше да следи рисуваните приключения на Мишока Дуку - един страшно нахален герой, който имаше навика да си вре мустакатата муцунка в чуждите дела и да погажда хитроумни номерца на кого ли не. „Плъховете са създания на тъмнината“, веднъж му бе споделил своята мъдрост старият му баща Пирион. „Нечистоплътни и коварни, провират се навсякъде и са способни на какви ли не неприятни изненади. Пази се от плъховете в човешка кожа!“ Навярно думите на съдията се предполагаше да налеят разум в главата на своенравния младеж. И може би тъкмо затова мъничкият Дуку така му допадаше.
Последната страница бе запазена територия за скандалните и любопитни клюки за знаменитостите. В днешния брой, на един обичаен ден на съпругата на Председателя Дорделар бе отделена почти една трета от цялото място върху гърба на вестника. Горката женица бе представена като грубовата селянка, която всяка сутрин върти мотиката и копае чушки в страничния двор на имението си, следобяд плете на две куки покривки за маси и вълнени елечета за внуците си, а вечер се спотайва като мишка из покоите си в задната част на Изумрудения дворец, докато могъщият й съпруг собственоръчно забавлява височайшите си гости на поредния прием, устроен долу сред пищните зали с тежките кристални полилеи. Дион донякъде се съмняваше, че взискателният читател би задържал вниманието си върху подобна щуротия за повече от минутка - макар и очеркът всъщност да бе необичайно сносно написан, за жалост езикът бе на сравнително високо ниво и което бе най-лошото: статията превишаваше по дължина цяла колонка и половина. Никой читател не разполага с толкова търпение, че да завърши подобно четиво, бе установил младият изследовател.
И тогава той най-сетне откри онова, което толкова усърдно бе търсил.
Дребната статия се бе сгушила между две особено крещящи реклами на погребални посредници. Беше нужно да примижиш с очи и почти да опреш нос в хартията, за да я забележиш, но все пак нямаше съмнение, че тя бе там.
„Всичките ни представи за мирозданието - преобърнати надолу с главата?“, гласеше ситното заглавие. А после: „Никому неизвестен любител изследовател твърди, че е разкрил тайните на времето и пространството! Младият Дион Пиронел ва-Линомалия изказва предположението, че пространството и времето се променят в зависимост от скоростта ни на движение!! Присъствието на масивни тела изкривява светлината!! Гравитацията не е никакво привличане, а просто изкривяване на пространството!!!!“
Той се усмихна самодоволно. „Хъм, нарекли са ме любител. Но затова пък нищо не се споменава за вездесъщия Едомар Сидонис ве-Крумолбе“, отбеляза си той наум и заметна перчем толкова рязко, че за миг му се стори, че скалпът му ще се отлепи и ще отхвръкне към отсрещния край на каретата. Особено му се хареса прекомерната употреба на удивителни. Някак натъртваше на важността на новината, въпреки оскъдното място, което вестникарите й бяха отделили.
Той бе успял! Макар и да бе сместено на последната страница на ежедневника и да не заемаше повече от два пръста текст, съобщението отбелязваше първата наистина самостоятелна стъпка, която той въобще бе правил някога. „Имай предвид, че пътят, който току-що си избра, няма да е никак лесен“, думите на чудака с големите лупи на носа го връхлетяха и го накараха за миг да се замисли.
---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---
СЪДЪРЖАНИЕ
© Спасимир Радев
КАК ДА СЕ ОТЪРВА ОТ НАТРАПЧИВИТЕ ЛОШИ МИ...
ВИНОВНИ ЗА ГИБЕЛТА НА "МАКЕДОНСКИТЕ...
„Окончателен доклад“ – всеки ужас става ...
ВИНОВНИ ЗА ГИБЕЛТА НА "МАКЕДОНСКИТЕ...
„Окончателен доклад“ – всеки ужас става ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 15156
Блогрол
